Утро е. Бялата слънчева топка проправя пътя си над хоризонта и се оглежда в морската бездна, по която танцуват малки бели зайчета. Монотонният шум от рабиващите се вълни отеква в съзнанието и внушава спокойствие в душата. Пясъкът от плажната ивица приятно дращи босите стъпъла, а вятърът гъделичка загорялата кожа. Въздухът, влажен и с неподправен морски мирис, разтваря всяка алвеола от белия дроб, опива сетивата и известява: човече, жив си и няма нищо по-хубаво от това, да тържествува възторгът от победата на живота над смърта. Толкова красота, толкова истина, толкова вяра в този един миг на сливане с цялото. Вечността отстъпва пред това мимолетно изживяване на истинско щастие. Да, струва си да си жив, жив дори само за този един миг. 

Наистина забравяме, или пък не можем да ценим живота, и да му се радваме...

Според мен щастието е абсолютно понятие и се възпитава, но става страшно като се приземим в реалността. Поддържаме тази илюзия, за да спасим себе си, а защо не и чолечеството. Толкова е важно "как".