Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.01.2015 15:34 - СПОМЕН, ПО-СИЛЕН ОТ ЖЕЛАНИЕ ЗА ГЛЪТКА ВОДА В ПУСТИНЯТА САХАРА
Автор: slaveya66 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1322 Коментари: 2 Гласове:
11

Последна промяна: 18.03 08:28


            - Тате, къде там търсите вода? Виж, там има цяло езеро!

- Къде? – попита татко.

- Ето там! Виж! И колко много палми! Невероятно! По-красиво е отколкото на морето!

- Слави, това не е езеро. Това се казва мираж – нещо, което го няма там, където го виждаш и колкото и да вървиш към него, не можеш да го стигнеш?

Не мога да забравя този ден, а и как бих могла да го забравя!? Времето е 70-те години на миналия век, когато съм на 9 годинки. Татко ме взима със себе си на една командировка в пустинята Сахара. Там българи и мароканци търсят подпочвени води и изготвят хидромелиоративни проекти на територията на Мароко.

Рано сутринта  едно Рено-4 потегля от град Уарзазат за град Загора. В колата пътуваме аз, татко, един негов марокански колега - техник и шофьора, също мароканец.

Толкова съм свикнала да пътувам, че проспивам целия път. Когато стигаме в Загора, е сигурно около 11 часа сутринта. Едва ли е необходимо да споменавам за температурите в Загора – над 40°С на сянка. Запасяваме се с две бутилки студена вода и се отправяме навътре в пустинята. Няма път, нито пътека, всичко е само пясък и дюни. Слънцето пече като за последно, а вятърът пари и не позволява на потта да се задържи по кожата. Не усещам как привършвам и двете бутилки с минерална вода, която междувременно е станала топла като чай, без да мисля, че има и други пътници в колата. Водата потъва някъде в мен, все едно не съм пила въобще. Не след дълго спираме на едно определено (но за мен неопределено) място. Мъжете слизат да вършат (някаква) работа, а аз се изхлузвам от реното по чехли, за да се разтъпча. Няма следа от живот. Пясъкът така пари по стъпълата, че е абсурд да се стои на едно място. Тогава виждам и миражът – ярко синьо езеро, в което се оглеждат безброй ярко зелени палми. Очите ми потъват в тази картина, която те подканя да я последваш, забравяйки за реалността, изпълнена с едно единствено желание – да се натопиш целия, без остатък в прохладното синьо, но...

Цялото чудо трае един миг – (неопределено) време, когато татко ме връща в реалността, а аз не искам да повярвам в тази реалност, не искам да отхвърля от съзнанието си тази красота. Отново поглеждам към езерото, а него го няма. Погледът ми изгаря в размазаната картина на обедна мараня. Мозъкът ми под бялата шапка с периферия го чувствам сякаш изпържен под черепната си кутия, а съзнанието ми моли само за едно – вода.

Сякаш по заповед реното с всички пътници се отправя към близкото (неопределено) селище за ВОДА. Там се оказва, че каничка с прясна студена вода е по-скъпа от малка бутилка топъл швепс-портокал, който въобще не достига, за да засити моето прежадняло, сякаш бездънно гърло. Как ли живеят тези хора тук?! Главата ми не го побира! Една жена носи съд с вода на рамо. Един арабин, седнал на земята под слънцето пред един чакрък майстори бърдучета и стомни, а постройките са всичките от глина. Между тях една се откроява – 3-етажна, голяма, също от глина. Оказва се, че тук е имало древен университет. Значи в това запустяло селище някога е кипял също живот.

 Нямам фотоапарат, за да запечатя мига, но той остава в бедното ми девет-годишно съзнание и днес той е там и ще бъде, докато ме има.

Реното, в облак от пясък се отправя по обратния път към дома, където има хладилник с прясна вода. 



Тагове:   вода,   мираж,   живот,   спомен,   пустиня,


Гласувай:
11
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. pvdaskalov - Ами, да!
05.01.2015 16:46
Герой си ти, щом не помниш да си плакала. Жаждата е нещо страшно! Мисълта се парализира, прикована към представата за "вода!" През пролетта на 1971-а пристигаме в Бенгази петима инженери. Ще проектираме пътища. Първоначално египетските колеги ни гледат недоверчиво, малко накриво... Шефът на отдела - Абдел Хамид Аджемауи, също египтянин, ни изпраща в пустинята с джип, който трябва да ни остави в едно порутено село, шофьорът да ни покаже с пръст посоката към следващото, някъде зад хоризонта, и да си тръгне. Пак на същото място щял да дойде да ни прибере след 5-6 часа... Ние - аджамии. Без капка вода, без шапки. Оставям подробностите. Бъхтаме се като луди, забивайки шишове по бъдещото трасе, измерваме и... връщаме се каталясали малко по-рано. Джипът още го няма. Ние - изгаряме за вода. Няма кого да попитаме. Аз - вече полудявам. Започнах да обикалям като замаян съседните улички и... о, еврика. До един кирпичен зид съзирам бетонна шахта с леко изместен бетонен капак. В полумрака под него - вода! Легнах в прахта, душа - не мирише. Цветът не виждам. Ослушвам се. Живот няма във водата. Пъхам ръката до рамото, вадя половин шепа вода (другата половина изтече от неудобното положение) и пия на мига. Поглеждам си дланта преди да пъхна отново ръката в дупката - останки от зелена растителност. Викаме му жабурняк. Отвратих се и се върнах при колегите засрамен, че не съм могъл да издържа на изпитанието... Откритият джип чакаше само мен. Другите се мъдреха вече по седалките.
Разказваш чудесно. Имаш добра памет. Дерзай!
Поздрави!
П и е р
цитирай
2. slaveya66 - Удоволствието е взаимно, а вино...
18.01.2015 12:21
Удоволствието е взаимно, а виновник е Пиер.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: slaveya66
Категория: Лични дневници
Прочетен: 50708
Постинги: 41
Коментари: 19
Гласове: 176
Архив
Календар
«  Септември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930